ПЪРВО МЯСТО – Анджела Георгиева от София, VIII клас в Първа английска езикова гимназия
. . .
Хвърлен камък – най-много ме описва.
Светът взе мекото ми тяло –
тъй леко бе, а той бе силен.
Без смисъл се съпротивлявах.
Той беше крал, а аз – разсилен,
тъй малка в каменните пръсти
до каменните му гърди.
А Хаосът отстрани ме блъскаше –
този Хаос, в който спях преди,
обгърната тъй от вълните му –
от детски радостни вълни.
Сега той питаше за Всичкото.
Болезнено се промени.
Светът ме взе и във пустиня
тъй дълго скитах. Дълго бдях.
През нощите студено-сини.
Миражи малко ли видях
и, щом се спусках да ги хвана,
изчезваха сред пясък жълт,
оставяйки голяма рана
във още меката ми плът.
Светът ме взе и ми предложи
със Дявола немалко сделки.
Тъй много радости отложи.
Представи ми тъй много болки.
Светът ме взе и във обятията
на своите каменни ръце
показа ми безброй разпятия:
на добродетелно сърце,
на неподкупна чиста искреност
и на крадец – крадец на знание.
Ръце изми и се почисти.
Показа ми какво е нямане,
защото често ми избягваше
луната в тъмни шведски нощи.
И често студ до мен полягваше.
И често исках да съм още
във моя Хаос. Светът ме взе
във своя горд гранитен замък
със меко тяло на дете,
а после ме изхвърли камък.
27.10.24
Смъртта ѝ
Изчезва. Тук е, а после не е.
Толкоз близко е сякаш с ръка да го хванеш,
а пък после се пука. И небето реве.
И изгубено вече е. И там ще остане.
Ще остане, а ти продължаваш напред
по паважите тесни, печално усмихнат,
с бледа сянка на вече изгубен Човек
и ръка от мъгла във ръката си стиснал.
Тази хватка отчаяна. Тази празна мъгла.
Тези пръсти притиснати и отчайващо болни.
Неизлечимо усмихнат и разплакан в дъжда.
Неизлечимо умрял си. И убит. И заколен.
И удавен. Но всъщност не ти си мъртъв.
Не за теб пеят тъжната песен вълните,
не за тебе се сливат и пак се разпръскват
умрелите сенки на умрели морета.
Тя е. Знанието убива.
Да знаеш, че тя е дълбоко в земята,
оставила само невидима диря
в душата, във теб, във сълзите, в лицата.
Отразена. Отразена в сълзите ти.
И отчайващо близо. И плачевно далеч.
И танцуваща някъде далеч със вълните си
в някой свят, в някой свят тъй далече от теб.
Чакаща. Тя те чака.
Чака ме. Ще я видя. Ще я видя. Няма да плача. Спирам сълзите. Тя е там. Тя ме чака. Ще я стигна. Ще лазя. Ще летя. Ще плувам. Ще дойда. Аз идвам. Аз я чувствам, аз я пипам, аз я чувам.
Някога ще я стигна.
25.04.24.
Дъжд
Аз се скитам немирна в дъждовния град.
Аз целувам с ходилата си улиците,
те ме носят тъй есенна в този есенен мрак
през течащия нос на капчуците,
през сълзите на покривите с отмития цвят,
през листата – удавници в локвата,
през неуспеха тъй сив и през целия град,
през унинието и през разрухата.
Всички цветни къщурки избеляват в града,
тази сива редица от къщи.
Всички цветни желания се топят във дъжда.
А от Царството няма завръщане.
Мен случайно помилва ме падащо листо.
Аз обърнах се. То – от свенливост ли –
се удави във локвата. Заваля из ведро.
Заговориха за хорските низости
всички капки, преди да се слеят във локвата –
в тази локва на всяко падение,
тази кал. Тази низост. Умрялата котка
се намокри. Разпадна се. Тленна е.
И Човекът от захар, тъй сладко красив
се разпадна направо на йони.
Подслади той водата. Калта я изпи.
Спря дъждът и калта се изрони
под краката на хората, излезли от подлезите,
без капка вода по своите палта,
без да знаят дъжда, без да знаят погромите
на големите малки дъждовни неща.
И излизат от дупките си онези събития,
най-болящите, които твърдят с юмрук,
толкова тихо, по-тихи от виковете,
които издаваш, щом ги видиш. Без звук.
Продължи да вали. Аз се взирах във блоковете
тъй сиви, панелни и някак далеч,
тъй болни. Отпреде им боровете.
А до хора – един много мокър човек.
11.10.24.
ВТОРО МЯСТО – Ния Германова от Стара Загора, VII клас в XI ОУ „Николай Лилиев“
Огледалата
Хората са като огледала –
в душите им можеш да се огледаш.
През някои минаваш набързо,
сякаш се оглеждаш в речен вир.
Тревожно и мътно да препускаш,
да препускаш без да почувстваш мир.
През втори минаваш сякаш в езеро бистро
виждаш се – истинска, невинна и крехка.
После осъзнаваш – оставила си огледалото прашно
и се пробождаш с нож от вина.
Трети са счупени –
там колкото и гледаш.
колкото и да искаш,
по-добре не можеш да изглеждаш.
В четвърти минаваме хиляди образи,
Но остава само един – отдавна отлетял.
Ние си тръгваме сприхаво обидени,
а той заклещен, насила там остарял.
В пети всичко изглежда прекрасно,
но само прекрасно изглежда.
Загледаш се и всичко ти е кристално ясно –
това е илюзия от лъжлива локва създадена.
В шести си нищо.
И в нищото ти е място отредено.
Там, колкото и нагоре да вървиш,
по-нагоре не можеш да се изкачиш.
А в седми виждаш себе си
такъв, какъвто си – показваш се без страх.
Те са мънички – настаняват се в душата ти,
а ти чрез тях виждаш всеки един мираж.
Понякога
Понякога искам да кажа
толкова много неща.
Понякога искам да мълча.
Понякога съм лудо весела
и лудостта ми няма кой да спре.
Понякога плача тихо
и искам да ме няма на света.
Понякога се радвам до небето
понякога скърбя на дъното.
Понякога откачам
и лудостта ми няма кой да спре.
Понякога онази прашинка и
онази буца в гърлото са виновни
за изпуснатите шансове.
Спират ме да направя велики дела.
Никога не се случва заканата за „никога“.
Винаги се проваля обещаното „винаги“.
Утре идва само понякога.
Понякога утре е вчера.
Понякога живея днес.
„Понякога“ искам да е сега.
Но „понякога“ е понякога.
Стара порода
Аз съм стара порода.
От онези, които спазват обещания,
от онези – с добри сърца.
От онези, които спират,
за да погалят улично коте.
От онези – без маски,
от онези, които не играят игри.
От истинските хора,
които спират,
за да поздравят изгрева,
да помислят за любим човек,
да се усмихнат,
а след това да продължат по своя път.
И, докато вървят, са ти доказали,
че никога няма да те спънат,
докато те учат да вървиш.
ТРЕТО МЯСТО – Богиня Панчева от Луковит, IX клас в СУ ,,Алеко Константинов“
Моите детски мечти
Моите детски мечти са безкрайни,
нарисувани с багри от пъстроцветна дъга.
С пролетен дъх, свежи, омайни,
летят волно над гори и поля.
В този малък свят единствено те са големи!
Светулки са и в тъмното блестят,
и светят непрекъснато над мене,
зареждат с положителен заряд.
И палят ме във огнена стихия,
обляна в радост или във сълзи.
Животът е божествена магия,
от колелото на късмета – свобода си избери!
Моята душа
/Посветено на Петя Дубарова/
Бургаски изгреви, морски копнежи,
скътани в моята детска душа.
Вълни стихийни са ме обрекли
да бъда тъжна, да съм сама.
Някъде там, надълбоко в сърцето
с болка закотвена тайна стои.
Бурни светкавици трепват и спускат се
в моите чисти, невинни очи.
И, неразбрана, докоснах Вселената,
чиста, невинна, прегърнах звезда.
Пееха тихо и нежно планетите,
Млечният път целуна Земя.
Имах море, имах златните пясъци,
но вечността необятна избрах –
имам небе, Бог ми даде безвремие,
с обич ви гледам и се моля за вас!
Добрият човек
/в памет на дядо Добри/
Някъде в селцето Байлово,
във Балкана, сред гора,
се родил един светец,
в страшно време на война.
Добри Добрев е живеел
само с майка, без баща.
Той израства като стръкче
крехка мъничка трева.
Себе си не споменава –
не е „важен“, затова.
Храмовете възкресява
с вяра и с добра душа!
Мисия в сърцето носи
той за своята земя!
В София, умислен проси,
пътя извървял пеша.
Всеки ден пречиствал с обич
тъжна, скитаща душа.
Бедните деца спасявал
от позор и нищета.
Реставрирал, подновявал
всяка църква, манастир….
Вярата пресътворявал…
Имал дух неугасим!
Днес звездичка е в небето
и ни праща благослов!
Зная, моли се на Господ
да живеем във любов!
КАТЕГОРИЯ X-XII КЛАС:
ЗА ЦЯЛОСТНО УЧАСТИЕ – Дария Георгиева от Плевен, ХI клас в ПГТ „Алеко Константинов“
Сърцесъзряване
дойде новият ден
слънцето проникна
през прозореца
в къщата
на сърцето ми
и го събуди
то дълго се чудеше
какво да прави
през този ден
даже честно казано
не намираше смисъл
да прави каквото и да е
просто седеше
в стаята
и размишляваше
по едно време огладня
стана от леглото
и се запъти към градината
за да си набере зеленчуци
там обаче нямаше такива
защото нямаше и кой
да се погрижи за тях
нейде навън
беше пусто
и самотно
или поне така
му се стори на сърцето
то седна на пейката
пред портичката
и зачака
дойде снежна буря
в средата на юли
развилня се
започна да вледенява
младите треви
почвата
реката
силният вятър
подмяташе снежинките
насам-натам
удряше шамари с тях
на природата
а сърцето
седеше на пейката
пред портичката
вледенено
почти до смърт
покрито
със следи
от снежните шамари
на вятъра
и си мислеше
“Божичко,
колко е красиво това!
Колко съм влюбено
и благодарно!”
*
толкова пъти
говорех на сърцето си
че това
не е нашият път
но то не ме слушаше
заповядвах му
да разлюби
снежната буря
но не…
*
мина време
сърцето излизаше
твърде често навън
разболяваше се
и малко преди
да се възстанови
пак се разболяваше
не намираше смисъл
в това да си направи
дори един топъл чай
за да се сгрее
просто стоеше
и чакаше
след хиляда настинки
или може би
хиляда и една
почти изнемощяло
сърцето спря
да обича снежната буря
започна
да се прибира вкъщи
да си прави чай
да плете
да рисува
да танцува
да кани природата
вътре до печката
за да си побъбрят
да не мисли
за нещата
които го разболяват
да не копнее
за снежна буря
защото нещо
което те погубва
не трябва
да бъде твое копнение
и в един момент
слънцето отново изгря
и отново проникна
през прозореца
в стаята
на сърцето
събуждайки го
сърцето стана
излезе навън
и седна на пейката
пред портичката
една година
след началото
на снежната буря
в средата на юли
на небето изгря
топло слънце
то започна да гали
младите треви
почвата
реката
стопляше вятъра
разстилаше лъчите си
насам-натам
обгръщаше с тях
природата
а сърцето
седеше на пейката
пред портичката
стоплящо се бавно
сякаш си бе направило
топъл чай
наблюдаваше събуждането
на околния свят
и си мислеше
“Божичко,
колко е красиво това!
Колко съм влюбено
и благодарно!”
*
на сърцето
не може да се заповядва
но сърцето
може да се излекува
Да се превърнеш в море
откакто се помня
морето край дома ми
ми забраняваше
да се катеря
по високите скали
от време на време обаче
някаква магична сила
ме дърпаше към тях
катерех се бавно и внимателно
и заставах
на върха на скалите
просто за да помълча
до няколко минути след това
морето тръгваше да ме търси
с помощта на вятъра
който започваше
да духа силно
и носеше вълните
чак до върха на скалите
бивах окъпана
със солена вода
и се връщах
на пясъка
не знаех
каква е причината
за тези случки
само помня
как преди много години
един стар рибар
ми беше разказал
как някога
имало младо и невинно
крехко момиче
което обаче имало
много студени родители
които го изгонили
от къщата
в която понастоящем
живея аз
и то дълго се скитало
по скалите
в един момент обаче
неговата невинност изчезнала
и то се превърнало
в това неспокойно море
изглежда всеки път
когато започнех
да изкачвам скалите
морето
се притесняваше
че с мен
ще се случи същото
както с него
и още едно мило момиче
на този свят
ще се превърне в море
но онази магична сила
вътре в мен
продължаваше
да ме дърпа
към скалите
и дълго анализирах
този факт
докато в един момент
не успях да спра
своето желание
купих си парашут
качих се на скалите
и още преди морето
да бе усетило липсата ми
скочих с парашута от върха
цялото ми тяло
и цялото ми съзнание
се изпълниха с пеперуди
които летяха шеметно
удряха се една в друга
но не спираха летежа си
всичките ми сетива
се изостриха
гласът ми се губеше
между желанието
да извикам
и неспособността ми
да изразя вълнението си
само чрез викове
защото тази
невероятна еуфория
не може да се изрази или опише
може само да се усети
морето видя
как падам надолу
и парашутът се отваря
и започна да бучи
да стене
вече разбрало
че и аз ще загина
и ще стана море
*
приземих се меко
и топло
на плажа
морето заплака беззвучно
и продължаваше
да плаче
в продължение
на часове
аз го гледах смирено
и благодарно
с усмивка на уста
чакайки търпеливо
момента в който
моето море
ще разбере че…
понякога
и за някои хора
да умреш
всъщност означава
да започнеш
да живееш
От пустинята до себе си
изгубих се
сред пустинята
не знам какво
ме отведе в нея
нито как
успях да се изгубя
легнах на пясъка
и започнах да мисля
за своята безизходица
за грешката
която направих
за неспособността си
да намеря път
обратно към дома
и мислех…
и мислех…
а слънцето ме жареше
безпощадно
със своите лъчи
изпиваше водата от тялото ми
изпиваше и вярата ми
и всичко това се случи
защото му го позволих
след целодневното лежене
под слънцето
пред мен се появи
един женски образ
изграден от безброй
цветове и звезди
планети и дори галактики
досетих се
че пред мен е застанал
образът на Вселената
тя танцуваше
елегантно
и дори съблазнително
флиртуваше с въздуха
около себе си
и сякаш около нея
нямаше никого
сякаш ме нямаше
дори и мен
миг по-късно
тя ме видя
и се приближи до мен
обгърна изгорялото ми лице
с галактическите си ръце
и ме попита нежно
“От какво имаш нужда, момиче?”
“Имам нужда
от вяра, от подкрепа,
имам нужда да знам
кой е правилния път
към дома ми,
имам нужда
от сигурност, от защита,
имам нужда
от покой и усещане
за завършеност.
Моля те, Вселено,
изпрати молитвите ми
до някого, който
да дойде и да ми помогне.”
тя премигна няколко пъти
и ми прошепна
“Нямаш време, момиче,
душата ти почти
е загинала,
тялото ти също.
Ако изпратя молитвите ти
до когото и да е било,
докато писмото пристигне
и другият човек го прочете,
докато той дойде
в пустинята…
Ще бъде твърде късно!
Единственият начин
нещата да се оправят
е да изпратиш молитвите си
към самата себе си…”
събудих се
от този кратък мираж
и с много старание
се изправих на крака
продължих да ходя
из пустинята
докато успях
да намеря пътя
към дома си
колко пъти съм падала
колко пъти съм лазила
и съм се влачила в пясъка
колко пъти съм се изправяла
знам само аз
ще споделя единствено
че в един от дните
дори намерих извор
в пустинята
пристигайки
на прага на дома ми
аз вече знаех
че най-кратък
е пътя
до нас самите
и със сигурност
е и най-благодатен
ПЪРВО МЯСТО – Йоана Милкова от София, ХII клас в 22 СЕУ „Г. С. Раковски“
вкъщи не се говори за тъга
майка ми сяда на масата
потупва с пръсти по нея
поглежда към тавана
сякаш чува нечий глас
и мълчи
вкъщи не се говори за тъга
брат ми се крие в стаята си
следи с очи прозореца
гледа дъждовните капки
навежда главата си навън
сякаш вижда нечия сянка
и мълчи
вкъщи не се говори за тъга
баща ми гледа празния шкаф
бърше праха и сълзите си
прибира ги под завивката на мислите
навежда се към дървената покривка
сякаш надушва нечий аромат
и мълчи
вкъщи не се говори за тъга
стоя на клона на едно дърво
в двора пред къщата ни
късам листата му безпощадно
от него се ронят череши
и тичат стремглаво към земята
сякаш усещат че дълбая пръстта над себе си
в опит да се върна обратно
и да изкрещя че
вкъщи трябва да се говори за тъга
часовникът топи пясъка под стъпките
на изчезващите в дъха ми години
човекът в когото се превърнах
все още не ме познава
във времевата рамка на миналото
едно дете пуска хвърчило в небосвода
и тича след него
до края на хоризонта
извън рамката вали
а дъждът е нищо повече от храм
в който се молим за слънце със сведена глава
събличам хартията от себе си
оставам по мисли
и мълча
тишината ми е дъждовният облак
който наводнява улиците на любовта
и кара детето в мен да се моли отново
започва да вали
една капка размазва мастилените ми спомени
за него и за неговото хвърчило
студените пръсти на безсънието
потупват по кожата ми
часовникът спира и аз оставам във времето
извисен до малкото дете
описано върху мекото на листовете
празните листове
по които толкова дълго
и болезнено
съм мълчал
влюбен съм в начина по който
гледаш бездомните животни
усмихваш се и целуваш очите им с нежност
а аз си търся извинение да хвана ръката ти
и не
това не е любовно стихотворение
просто съм влюбен в начина по който
се радваш на живота
на цветята
на малките ми победи
до които ме изпращаш
с вплетена в моята длан
на страховете които признавам
и ти винаги прибираш в себе си
за да не нараняват мен
и не
това не е любовно стихотворение
просто съм влюбен в начина по който
буквите от името ми
се разтапят в дъха ти
и успяват да затоплят
и най-студеното кътче в сърцето ми
влюбен съм в добротата ти
и безрезервната ти вяра в мен
и не
това не е любовно стихотворение
просто съм влюбен в теб
и май в това е целият смисъл
ВТОРО МЯСТО – Мелих Осман от Ардино, Х клас в СУ „Васил Левски“
Тръни
Много години изминаха, много болести и сълзи,
откакто обвих тялото си с бодливи тръни,
много радости залязоха преждевременно,
откакто смъртта е наивен дар за мен и някои други…
след всяка глътка въздух тръните ставаха по-сухи,
шиповете като ръждива стомана разпокъсваха плътта ми,
и колкото повече кървяха браздите,
толкова по-силно се притисках към върха на острието,
за да запуша раните, заразни като холера…
не се страхувах от недостиг на кръв, не…
може би само от нощите, които прокарваха пръстите си около врата ми,
само от кошмарите, които притискаха трахеята,
само от топлите ръце, които оскубваха иглите ми,
нали за това се скрих зад кората на раните,
нали за това обуздах себе си с въздушни окови..
за да не бъда изоставен отново,
както направи малкото дете в трепета на устните ми,
където то се натрови от собствените си сълзи…
Момчето с черната качулка
Вчера срещнах един мой съученик,
наричахме го…
“момчето с черната качулка”,
той винаги седеше най-отзад, на ъгъла,
винаги беше сам като костите на един мъртвец,
не говореше, дори не ни поглеждаше,
и ние го осъдихме на омразни погледи…
никой не го разбра, не го чу, не го видя,
никой не подозря за истината…
…
Никой не разбра дръзките му страхове,
притискащи дробовете му, трахеята – пълна с катран.
Никой не чу безмълвния му писък,
туптенето на сърцето след всеки един кошмар.
Никой не видя студените му сълзи,
които се губеха в тъмнината на нощта.
Никой не подозря за призраците от миналото,
които го преследваха всеки един миг.
….
Вчера срещнах един мой съученик…
поздрави ме с удебелен шрифт и миризма на мастило:
“шестнайсетгодишно момче
беше намерено с прерязани вени!”
R.I.P
трудно диша светът вече,
дробовете са пълни с паразити..
всеки втори е насилник под прикритие,
оскубана люспа от ръката на Дявола…
някъде украсяват мъртвите деца
със сватбени одежди –
ковчезите са бели като косата на младоженеца,
другаде в труповете са засети шрапнели,
убийствата са тихи,
а плътта на жертвите се разваля
пред очите на навалицата…
ТРЕТО МЯСТО – Персиана Цанкова от Самоков, XII клас в ПГ „Константин Фотинов”
Най-ценната награда
Едно момиче пак очаква залеза
във дом, побиращ цялото море.
Червено слънце пада над комините.
Нощта разгръща плащ от кадифе.
В косите си то вплита писъка
на гларуси и на делфини.
Изчезват стъпките във пясъка.
Вълни се плискат теменужносини.
А фарът, вперил кърваво око
в прозореца й, сякаш й намига.
Примамва я към себе си. Защо?
Нали сама е волна птица дива?
На младостта копнежът е присъщ.
Да вярва, да обича, да мечтае.
Дори когато пада бурен дъжд,
след него цветната дъга сияе.
И над света разпръсва светлина.
И става леко на душата млада.
И всичко има смисъл. Затова
ЖИВОТЪТ е най-ценната награда.
Обещание
Изтича пясъкът от шепите.
Изчезват стъпките, покрити с морска пяна.
И буреносен вятър гони гларуси.
Но аз завинаги при тебе ще остана.
Ще слушам как шептиш във раковините
и приказни истории редиш.
А слънцето се крие зад комините…
Не вярваш ли? Ела и виж:
Едно момиче със коси – вълни,
с ръце като крила на чайка,
на кея всеки ден стои,
за да узнае твойта малка тайна.
Как от гальовно ставаш бурно.
От синьо – черно. От усмивка – крясък.
Ти за мнозина извор на живот си.
Кой те познава в целия ти блясък?
Отвъд прибоя е безбрежно синьо.
В дълбокото се крие вечността.
А ти, море, сънуваш изгреви и залези.
И нежно се докосваш до брега.
Едно момиче – дъщеря на вятъра,
да те обича вечно ти се врича.
А с обичта е по-красив света.
Една мечта … Едно момиче…
Цената на мечтата
Сърцето ми пълно с мечти е –
ту плахи, ту вихърно щури.
Политат в небето в безоблачни дни.
Проправят си път даже в бури.
Отвъд хоризонта търся свят,
за какъвто мечтаеш и ти –
спокоен и ведър, с обич богат,
без тъга и без детски сълзи.
Новият ден се ражда в ръцете ми.
Прегръщам го и благодаря,
затова, че е светло в душата ми,
затова, че вярвам в чудеса.
Времето никак не ми е достатъчно
да порасна и стигна звездите.
Да си направя мъничка лодка,
с която да поря вълните.
Да нарисувам слънце – хвърчило.
С него да тичам в полята.
Да се издигна високо, високо.
С длан да докосна дъгата.
Да сбъдна нечия чужда мечта!
Да погаля очи разплакани!
Да давам любов и да правя добро!
Цената си струва, приятелю!
ТРЕТО МЯСТО – Ачелия Мустафова от Опака, ХII клас в СУ „Васил Левски“
Усмивката ѝ
Усмивката ѝ – толкова позната,
а сега е различна, непозната.
В нейните очи блестят мечти,
които вече не са част от твоето бъдеще.
Тя е щастлива, виждаш – без съмнение,
а ти носиш тежестта на всички „ако“.
Думите, които някога бяха обещание,
се разпадат тихо в твоето „сбогом“.
Следите ѝ в живота ти избледняват,
но сърцето ти още ги усеща.
Тя избира светове, в които теб те няма,
а ти оставаш в тишината на своите въпроси.
Присъствие в тишината
Нито те виждам, нито си тръгваш,
нито те търся, нито те намирам,
но ти си тук – тихо вплетен в моите мисли.
Без лице, без образ, без глас, минаваш край мен,
а ръката ми остава протегната в празното.
Ти си там, където думите губят смелост,
където само тишината нашепва за теб.
И в тази тишина аз те усещам – по-близо, отколкото мога да си призная.
Момче без сърце
Завърнал се към безчувствеността,
той е забравил всичко, което някога е означавало нещо.
Скрит зад стени от безразличие, носи в себе си мрак,
който не може да разпръсне дори и в най-светлите дни.
Всеки изминал ден издига нова стена около него,
изолирайки го от надеждата и любовта.
Но дълбоко в душата му тлее малка искра,
копнееща за близост и топлина.
Страхът от повторна загуба го кара да се скрие в тишината,
където чувствата му остават неизказани, а мечтите – недостижими.